Виждаме само толкова, колкото сме пораснали

“Странни създания сме. Наистина виждаме само толкова, колкото сме пораснали. Отвъд това, дори и да ни казват и показват какво има, дори и за ръка да ни водят и с вселенска любов да ни заливат, отказваме да видим и избираме да се въртим в собствения си затвор. Сякаш имаме филтри, които ни спират виждането. Те могат един по един да падат, т.е. да ги осъзнаваме и премахваме, но никой не може вместо нас да го направи. Хората, които ни помагат да растем, са най-красивите и най-вече най-гадните ни срещи и преживявания в живота. С най-красивите нямаме проблем, докато стоим на повърхността. Но сме в състояние и тях да отровим в отказа си, заслепени от гняв, от ревност, от омраза, от нелюбов, да осъзнаем поредния филтър и да направим поредното си разгръщане. То би било просто проява на любов към себе си, на грижа за себе си. Но няма как да си ги дадем, докато гинем в нелюбов към себе си. И никоя любов отвън няма да е достатъчно голяма и силна, за да излекува нашата си нелюбов. Прошката, благодарността, любовта, честността, верността, стават думи, натоварени с негативна енергия в моментите, в които избираме да сме мазохисти. Т.е. убиваме дори тях и великия им смисъл. Тогава ставаме недосегаеми за тези блага. А смирението и вътрешният мир са непосилен, невъзможен, несъществуващ избор. Опитвайки се да въздаваме възмездия, убиваме себе си. Във вибрационната ни Вселена, бумерангът е Бог. В нея получаваме това, което изпращаме. Нито повече, нито по-малко. Адът на Земята...”

2018

Текст: © Боряна Григорова

#паяжинатанапсихическиятормоз